“Сега като ме питате, се замислям. Може би от около година и половина не съм се питала: “Защо на мен ми се случва всичко това?”. Горе-долу по това време е и моментът, в който благодарение на помощта на специалисти и психолози, Веселина започва да разбира по-добре сина си, да го приема, да излезе извън своите представи за това какво трябва да може и да прави едно дете, как то да бъде щастливо. Започва да забелязва повече неговите стъпки напред, да ги оценява, независимо, че за повечето хора с деца “в нормата” тези стъпки може да се сторят минимални, незабележими.

Веселина е майка на Ивайло, будно и активно момченце, малко под 6 години. Освен дете, което обича “да пие сок, да яде ябълки, пясък, вода, сняг...” (както с усмивка го описва Веселина), което има тротинетка и приятели в детската градина, Ивайло има и диагноза – генерализирано разстройство на развитието. И затруднения, характерни за аутистичния спектър.

Днес Веселина казва, че може да се нарече щастлива. Или поне колкото всеки човек би могъл да го каже за себе си. Спокойна, уверена в себе си и детето си. За да стигне дотук обаче й е трябвало време. И подкрепа. Поне година е отнело на Веселина да се стабилизира. “Беше доста болезнено – да чуеш и да приемеш фактите. Може би една година бях потисната, затворена. Питах се защо на моето дете. Разбира се искаше ми се да не е вярно. Има и отчаяние, няма как. Мислиш как никога няма да е като другите деца”, спомня си тя. Но когато го приех, когато осъзнах, сякаш се стегнах, допълва Веселина.
След като започнахме да посещаваме психолог, ние станахме по-сигурни като родители. Това е страшна подкрепа, даде ни невероятен старт, окуражи ни, спомня си тя. И смята, че подобна опора трябва да получи всяко семейство на дете със затруднения . Защото логопеди, специалисти за детето могат много да се намерят, но ако родителите не са до децата си и не могат пълноценно да им помагат, нещата няма да се случат, казва младата жена. Дадохме си сметка, че каквото и да става, ние никога няма да се откажем от детето си. И че просто трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да напредва. И да е щастливо. Че можем да го постигнем, обяснява още тя.

Повратният момент според нея бил, когато е приела детето си такова, каквото е.

Без да наслагва върху него своите собствени очаквания и тези на околните. Приела го “въпреки всичко, въпреки всички и въпреки това, което ни заобикаля в днешно време”. Спряла да се притеснява, като излиза на разходка с детето си, спряло да ѝ се свива стомаха от тревога за това какво ще се случи навън, дали Ивайло ще се разсърди, “дали ще почне да се търкаля в магазина, как ще реагират другите в парка”. Защото все пак това си е моето дете.

Младата жена не може да даде генерален съвет за това как да си щастлив и пълноценен, докато си и родител на дете със затруднения  и смята, че всеки сам трябва да открие механизма как да постигне това състояние. “Но може би трябва да спре да ти пука за околните, от останалите”, казва Веселина.
Според нея родителите често изискват твърде много от децата си. Пречупват всичко през призмата на техните представи за прогрес, за щастие. А трябва да приемем децата си с техните силни и слаби страни, да ги разберем. Ако човек се вторачи в негативните неща около детето си и живота си, никога няма да е удовлетворен, казва тя.

“И аз искам Ивчо да прилича на другите по това, което прави. Но всяко дете е различно. И започнах да забелязвам позитивните неща на Иви – той е любящ, грижовен, обича да го гушкат, да се смее, добър е, весел. И даже понякога, като видя в градинката какво “нормалните” деца правят с родителите си, как се глезят, как се карат...си казвам, че всъщност нямаме чак такива проблеми”, казва смеейки се Веселина.